...и небе, продупчено от звезди

неделя, 22 април 2012 г.

Скритата империя – Кевин Дж. Андерсън

…как не трябва да се пише космическа опера…

3161.max

Дълго време се опитвах да не напиша това ревю, но пък още по-дълго време прекарах в опити да завърша книгата и сега, почти три години по-късно, я завърших. Многоточие.

 Скритата империя на Кевин Дж. Андерсън е един от онези пакети текст, които… Всъщност е един от онези пакети текст. Копирам синопсиса директно от страницата на Бард, защото книгата така и не ме накара да я възприема като произведение, върху което са положени достатъчно усилия то да придобие някаква читаемост:

Първа книга от САГА ЗА СЕДЕМТЕ СЛЪНЦА

Ако Ви харесва Дейвид Брин и сагата за Ъплифта – не се колебайте.
Мащабни космически приключения!
Галактическа цивилизация, изправена пред неизбежна война!

След като колонизират световете в спиралния ръкав, трите клона на човечеството - земният Терански ханзейски съюз, зелените жреци, телепати от Терок, и непокорните, обитаващи космически кораби скитници - се смятат за господари на вселената. Хората си поделят галактиката само с два извънземни вида - единият безобиден, другият изчезнал. Илдирийците са древна добронамерена цивилизация, а кликисците загадъчно са изчезнали.
Когато ксеноархеолозите откриват кликиски метод, който може да превръща газови гиганти в нови животворни слънца, хората незабавно изпитват новата технология. Резултатът е катастрофален, защото привидно необитаемите газови гиганти са родни светове на друг извънземен вид - безкрайно могъщите хидроги. Тези същества пращат армади от големи колкото градове бойни кораби с една-единствена цел: да унищожат и последния човек в галактиката.
Гордите светове на човечеството не разбират жестоките реалности на галактиката и сега са изправени пред собствената си гибел.

Скритата империя империя има толкова общо със сагата за Ъплифта, колкото Шифърът на Леонардо със Одисей на Джойс . Действието е разкъсано на нелогични и некохерентни части, повечето от които достатъчно къси, за да се натрупа голяма бройка – дали за личното самочувствие на автора или за някакъв целян, но непостигнат ефект – не знам, нито искам да знам. Героите са по-плитки от сплескана чиния и имат вкус на многократно рециклирана хартия. Андерсън обича да споменава имената им заедно с функцията, която заемат – паметителят Ваос’х и т.н. Може би за да улесни читателите в запомнянето им, но аз останах с впечатление, че всъщност авторът е този, които има проблем със запаметяването им.

Много по-големи проблеми имам с текста. Андерсън не притежава елементарен контрол върху структурата – нито на ниво изречения, нито на по-високите нива. Абзаците бълват тавтологии; инфодъмпове са вкарани по всевъзможни начини, но са най-тежки в диалозите. Авторът разказва, но не показва. На редките места, в които успява да покаже нещо, той обяснява какво е показал, защото читателят може да е достатъчно тъп неумел и да не разбере. Самите диалози са толкова нескопосано написани, че ме карат да стискам зъби. На определени места се сдържам да не си прехапя езика.

Кевин Дж. Андерсън успява да съчетае някои интересни идеи, но в по-голямата си част сюжетните късове (или поне така усещам книгата, като франкейнщайново нещо, сглобено от каквото авторът намери под ръка) напомнят други книги или филми. Искрено се забавлявах на един диалог, в който се обсъждаха Скитниците и това, че никой не знае точната им бройка и че всъщност могат да са много повече, отколкото Ханзата някога е подозирала. Скитниците са тези, които добиват подправка екти от мини, орбитиращи около газови гиганти. Не знам защо докато чета книгата си представям илдирийците като протоси. Отпратките към други произведения вече избледняват в съзнанието ми, а и не искам да се връщам обратно към Скритата империя, за да нахвърлям повече съпоставки.

Вероятно няма да прочета другите шест книги от сагата. Мазохистичните ми наклонности си имат граници.

0 коментара:

Публикуване на коментар