...и небе, продупчено от звезди

неделя, 22 април 2012 г.

Скритата империя – Кевин Дж. Андерсън

…как не трябва да се пише космическа опера…

3161.max

Дълго време се опитвах да не напиша това ревю, но пък още по-дълго време прекарах в опити да завърша книгата и сега, почти три години по-късно, я завърших. Многоточие.

 Скритата империя на Кевин Дж. Андерсън е един от онези пакети текст, които… Всъщност е един от онези пакети текст. Копирам синопсиса директно от страницата на Бард, защото книгата така и не ме накара да я възприема като произведение, върху което са положени достатъчно усилия то да придобие някаква читаемост:

Първа книга от САГА ЗА СЕДЕМТЕ СЛЪНЦА

Ако Ви харесва Дейвид Брин и сагата за Ъплифта – не се колебайте.
Мащабни космически приключения!
Галактическа цивилизация, изправена пред неизбежна война!

След като колонизират световете в спиралния ръкав, трите клона на човечеството - земният Терански ханзейски съюз, зелените жреци, телепати от Терок, и непокорните, обитаващи космически кораби скитници - се смятат за господари на вселената. Хората си поделят галактиката само с два извънземни вида - единият безобиден, другият изчезнал. Илдирийците са древна добронамерена цивилизация, а кликисците загадъчно са изчезнали.
Когато ксеноархеолозите откриват кликиски метод, който може да превръща газови гиганти в нови животворни слънца, хората незабавно изпитват новата технология. Резултатът е катастрофален, защото привидно необитаемите газови гиганти са родни светове на друг извънземен вид - безкрайно могъщите хидроги. Тези същества пращат армади от големи колкото градове бойни кораби с една-единствена цел: да унищожат и последния човек в галактиката.
Гордите светове на човечеството не разбират жестоките реалности на галактиката и сега са изправени пред собствената си гибел.

Скритата империя империя има толкова общо със сагата за Ъплифта, колкото Шифърът на Леонардо със Одисей на Джойс . Действието е разкъсано на нелогични и некохерентни части, повечето от които достатъчно къси, за да се натрупа голяма бройка – дали за личното самочувствие на автора или за някакъв целян, но непостигнат ефект – не знам, нито искам да знам. Героите са по-плитки от сплескана чиния и имат вкус на многократно рециклирана хартия. Андерсън обича да споменава имената им заедно с функцията, която заемат – паметителят Ваос’х и т.н. Може би за да улесни читателите в запомнянето им, но аз останах с впечатление, че всъщност авторът е този, които има проблем със запаметяването им.

Много по-големи проблеми имам с текста. Андерсън не притежава елементарен контрол върху структурата – нито на ниво изречения, нито на по-високите нива. Абзаците бълват тавтологии; инфодъмпове са вкарани по всевъзможни начини, но са най-тежки в диалозите. Авторът разказва, но не показва. На редките места, в които успява да покаже нещо, той обяснява какво е показал, защото читателят може да е достатъчно тъп неумел и да не разбере. Самите диалози са толкова нескопосано написани, че ме карат да стискам зъби. На определени места се сдържам да не си прехапя езика.

Кевин Дж. Андерсън успява да съчетае някои интересни идеи, но в по-голямата си част сюжетните късове (или поне така усещам книгата, като франкейнщайново нещо, сглобено от каквото авторът намери под ръка) напомнят други книги или филми. Искрено се забавлявах на един диалог, в който се обсъждаха Скитниците и това, че никой не знае точната им бройка и че всъщност могат да са много повече, отколкото Ханзата някога е подозирала. Скитниците са тези, които добиват подправка екти от мини, орбитиращи около газови гиганти. Не знам защо докато чета книгата си представям илдирийците като протоси. Отпратките към други произведения вече избледняват в съзнанието ми, а и не искам да се връщам обратно към Скритата империя, за да нахвърлям повече съпоставки.

Вероятно няма да прочета другите шест книги от сагата. Мазохистичните ми наклонности си имат граници.

вторник, 27 март 2012 г.

Transcendence - Christopher McKitterick

…a book intheflesh…

new-TranscendenceCoverSpine

Transcendence е дебютният роман на Christopher McKitterick, който умело вплита в едно космическа опера, твърда фантастика и киберпънк в един шедьовър на модерната фантастика.

В не много далечното бъдеще човечеството колонизира Слънчевата система, две враждуващи фракции – EarthCo, контролираща вътрешната част на системата и NKK, държаща външните светове – се борят за надмощие, сложна система от орбитиращи компютри придобива разум, а на Тритон – една от луните на Нептун – група учени откриват древен артефакт, който може да промени съдбата на цялата човешка раса. Всичко това е само най-външната и безинтересна обвивка, защото сърцето на историята се заплита около героите на книгата.

Transcendence кондензира през гледните точки на отделните личности и изригва във въртоп от добри описания, осезаеми образи и още нещо. Нито един от героите не е чисто черен или бял, а много от тях търсят себе си в свят, в който реалността е скрита зад технологично прожектирани слоеве виртуалност. В свят, в който всеки носи няколко маски, всяка скриваща другата под нея.

Главният герой е Джонатан Сомбрио (неговите пасажи винаги са описани в сегашно време и задълбочаването в текста обяснява защо) – объркан тийнейджър, който е уморен от това светът да го държи на разстояние: семейството му контактува с него единствено чрез 3VRD-връзка (всеки човек има вградени в черепа си чипове с непрекъснат достъп до интернет и система за следене и контрол над достъпните функции), група от хакери го използват за собствените си цели, а единственият му приятел е герой на виртуално шоу, гледано от милиарди потребители. В живота на Джонатан настъпват промени, когато с него се свързва технологичната орбитираща мрежа на EarthCo, която наскоро е придобила разум и отключва нови опции за сетивата му, а след това пътят му се преплита с този на останалите герои. Последната част на романа резонира с ритъма на Джонатан – може ли непрестанно нараняваното от технологично-студеното общество момче да намери път напред или човечеството е на път да унищожи самото себе си?

Книгата е написана страшно добре и ме накара да изтръпна така, както и The Quantum Thief на Hannu Rajaniemi не успя. Езикът, описанията, научно-технологичните екстраполации само допълват плътта на триизмерни герои, всеки от тях интересен по свой собствен начин. McKitterick е автор, който ще следя отблизо в следващите години. Препоръчвам с вдигнати ръце.

Transcendence може да бъде изтеглен безплатно от сайта на автора.

вторник, 20 март 2012 г.

За начало

Интродукции, интродукции… and stuff…

Целта на този блог е сложна. От една страна тук ще публикувам мнения за книгите (и изобщо произведенията), които са ми направили силно впечатление. От друга страна ще пускам и откъси от неща, които съм писал, пиша или ще пиша в някое неопределено време в бъдещето. Блогът ще бъде моето бойно поле, но и моят личен дневник – дори и да е публичен, – в който по един или друг начин ще споделям себе си: чрез това, което чета, пиша, харесвам. Чрез това, което критикувам, отхвърлям. Чрез това, което ме кара да се замислям.

Какво означава името на блога? Подсказка:

It was a dark and stormy night…

Или “pp” е съкратено от purple prose. Червеният фон страницата не е окончателен, но смятам да го запазя засега. Независимо с колко виолетово ще бъде омацано съдържанието на блога.

endofline;